Veselka

Русофили ли са българските революционери? Въпросът за отношението между българските национални герои и Русия е изключително сложен и често се размива в контекста на простонародното бръщолевене по темата. В продължение на пет десетилетия, БКП се опитваше да убеди народа, че нашите революционери са до един прегърнали Братска Русия и са верни проводници на идеите си, а някои като Ботев, дори са изпреварили времето си и вече са пропагандирали комунизма сред българите. Историографията след 1991 г. системно и последователно доказа, че нито един от големите организатори на революционните движения не е симпатизирал на Русия. Точно обратното - всички от големите имена - Раковски, Левски, Ботев и Каравелов, са скептични към Северната империя и нейните политики. Означава ли това че не е имало русофили сред българските революционери? Съвсем не. Имало е предостатъчно русофили. Всъщност нещата опират до социалния и културен характер на революционерите. Най-просто казано, българските революционни дейци и борци за свобода могат да се разделят на две големи категории. Принадлежността към тях е понякога флуидна, но като цяло са доста консистентни. Първата група можем да окачествим като "интелектуалците". Това са хората, завършили някаква степен на класно, гимназиално или дори висше образование. Те произхождат, в голямата си част, от по-заможни семейства и са носители на традиции, които могат да се свържат с европейския либерализъм. В хода на своя живот някои от тях стават, по стандартите на епохата, леви - републиканци, революционери, анархисти. Върху техния светоглед огромно влияние оказват теоретици на левите идеи като Бакунин, Херцен и Манцини. Явни поддръжници на републиканския модел на управление, тези хора са враждебни на всяка монархическа власт и не биха могли да симпатизират на Руската империя, в която виждат просто друга версия на османския деспотизъм. Към тях трябва да причислим именно бащите на революционните организации - Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. Тези хора са в "черния списък" на Русия - за руските власти те с нищо не са по-добри от собствените руски анархисти, които извършват атентати и оспорват правото на Царя да управлява абсолютно. Що се касае до Петербург, на подобни хора трябва винаги и всячески да се пречи и по възможност да се ликвидират. Втората група са представителите на онова, което ще нарека българските "Три Хикса" - хайдути, хъшове и хаймани. Това са носителите на традиционните, консервативни и православни ценности на българското общество. За разлика от "интелектуалците", "батките" на българското възраждане са далеч от Европа и модерността и по-близо до суровия и семпъл православен български бит. Тези хора продължават да се уповават безрезервно в религията и традициите, и вярват, че Русия, като "по-голям православен брат", несъмнено ще дойде и ще спаси българите от чуждата гнет. В Русия тези хора откриват близост на собствения си манталитет - простонароден, първичен и относително тесногръд. Парадоксалното е, че този тип "честни разбойници" също попада в черните списъци на руската имперска доктрина, макар с някои от тях Северната империя да е склонна да прави компромиси в името на собствените си каузи. В тази категория може да поставите всички възрожденски водачи на чети, особено хората с титла "войвода" към името си. Важно е да схващаме това разделение, защото то не изчезнало до днес. И двете групи твърдят че се борят в името на по-добро бъдеще за България. Разликата е във визията, която проповядват за това бъдеще. "Интелектуалците" го виждат в модерността, реформите и постоянната промяна. "Хъшовете" го виждат в традициите, стабилността и самобитността на българската нация. Както е видно, вече близо 200 години обществото ни продължава да е зациклило в невъзможността да избере коя от двете групи е права и коя не. Ясно е, че няма как да се реализират и двете визии. Получава се обаче патова ситуация - почитаме най-много интелектуалците, но масово мислим като хъшовете.